Гергана Апостолова – Костова, Световна Шампионка по карате киокушин дисциплина ката:
“Посвещавам световната титла на семейството си”
или
“За да побеждаваш, трябва да се научиш да понасяш поражения”
Изпратихте изключително силна година, г-жо Костова – спечелихте световна титла, издържахте изпит за четвърти дан. Бихте ли анализирали Вашата 2015-а?
2015-а наистина бе страхотна година! Първо, защото е един вид кръгла годишнина – имам предвид, че преди 10 г., точно през 2005 г., възстанових състезателната си дейност в карате киокушин. Тогава станах за първи път Европейски шампион в моята дисциплина, 5 години по-късно – 2010 станах Световен Шампион и съм много щастлива, че сега успях да го повторя. Защото е трудно да станеш световен шампион, но много по-трудно е да защитиш титлата си! Като прибавим и Световната титла на възпитаника на Шихан Емил Костов – Захари Дамянов, изпращаме наистина много силна година.
Кой трофей Ви е по-ценен – този от 2005 г., когато станахте за първи път европейска шампионка, или световната титла от миналата година?
През 2005 г., когато за първи път взех европейско злато, доста изненадах конкуренцията си. Защото след такъв застой изведнъж, много бързо неутрализирах световната шампионка, която също участва на европейското. Тогава още не можех да осъзная победата си, докато вече през 2010 всичко ескалира – бях много щастлива за Световната титла. Разбира се 2-рата победа на Световното в моята дисциплина, миналата година, ми костваше много повече усилия. Този трофей ми е много ценен, защото ми донесе едно огромно удовлетворение за положените от мен лишения и труд. Сега тренирам два пъти повече, натоварването наистина е по-голямо, но пък удоволствието от победата е по-сладко.
Посвещавате ли световната титла на някого?
На семейството си. Най-вече на моите родители, защото те ме възпитаха да побеждавам и да се науча достойно да понасям пораженията. Майка ми и баща ми са автомобилни състезатели. Бог да я прости, майка почина през 2012 г. Борейки се с коварната болест рак, тя показа изключителна воля за победа. Убедена съм, че съм наследила тази воля от нея. Баща ми е много талантлив. Настина, много е различно да израснеш в спортна среда. Винаги има съревнование, стремиш се да побеждаваш. А когато виждаш, че губиш, търсиш своите грешки, а не вина в друго, трето лице. Баща ми и майка ми никога не са обвинявали някого, че не са финиширали, че не са спечелили състезание. Като дете винаги се стремях да бъда първа – бях лекоатлетка. Веднъж застанах на старта и казах на баща ми, че не искам да бягам. Той ме попита каква е причината. Отговорих, че няма да стана първа и няма смисъл да участвам. Това чувство всяко дете го преодолява много трудно. Спомням си, че веднъж, когато бях на окръжно състезание по лека атлетика на щафета, валеше силен сняг. Проведе се в Морската градина в Бургас. Имахме само три чифта шпайкове, а бяхме пет поста. Дадоха шпайкове на първия, втория и последния пост, а аз останах без шпайкове. Казах, че няма да бягам. Накрая баща ми си събу ботушите и ми даде хавлиените си чорапи, за да не буксувам по леда. Залепнаха ми. От последна почти минавах първата състезателка, подадох щафетата втора.
Казвате, че именно майка Ви и баща Ви са Ви научили да губите и да продължавате напред, за да дойдат новите мигове, изпълнени с победи. Това помага ли Ви днес, когато упражнявате треньорската професия?
Да, сега, когато се занимавам с детски групи, тези уроци са ми много ценни. Всеки инструктор в залата става и педагог. Хубавото в карате е, че не можеш да оставиш детето да си прояви характера, защото има йерархия и все едно си във военна организация. Всеки следва правилата. Не може да кажеш: „Няма!“, защото има наказания. Този мой буен характер ме пречупи, помогна ми да приемам загуби и да се радвам на победите. Защото едно разочарование не е краят на света. Много е важна средата, в която ще отраснеш. Аз съм това, благодарение на възпитанието, етикецията и спортния хъс, който са ми дали моите родители. Затова посветих световната титла на тях. Сега виждам, че това помага много на сина ми . Баща ми е на 67 г., още се състезава. Всяка сутрин тренира и е сред най-добрите автомобилни пилоти в България.
Трудно ли Ви беше да намерите баланса между автомобилизма и карате?
Децата на пилотите са закърмени с бензин. Автомобилизмът ми е тръпка, идва ми отвътре. Но ако сега, на улицата видя една страхотна спортна кола, няма да ме заплени. Ако обаче вляза и я усетя, тогава кръвта ми започва да ври. Карате започнах да тренирам, защото беше забранено – бях на 9 г. Бях много буйна, много се биех, но само, когато трябваше да защитя справедлива кауза. В същото време бях отлична ученичка. Всяко междучасие ме заварваха надвесена върху някого. Всеки ден заместник-директорката беше вкъщи. Родителите ми знаеха, че не се бия без причина. Благодарение на спорта те създадоха с мен безценен контакт, приятелски взаимоотношения. Пред хората винаги казваха, че ме наказват, но после правехме разбор какво трябва да се прави и какво не. Имаха ми огромно доверие. Понякога съм им тръшкала вратата (детска работа), но пък истината е в боя и си го заслужавах. Записвайки се на карате, подписах декларация, че ще санкционират родителите ми, ако приложа наученото извън залата. На 9 г. обаче не можех да проумея какво означава да те санкционират. И не смеех да пипна никого. Много бях запалена по бойните филми.
Оттам ли дойде любовта Ви към карате?
Донякъде. Сестра ми беше национален състезател по спортни танци, а нашите бяха все по състезания. Сестра ми, която е с осем години по-голяма от мен, ме гледаше. Отива на репетиция и някои от приятелите й идват вкъщи да ме наглеждат. Един от тях ми сподели, че тренира карате и каза, че ще ме вземе в залата. Отидох, бяха десетина човека, а аз – най-малката. Минах веднага теста, бях и художествена гимнастичка и това много ми помогна. Тогава започнах да гледам над нещата. Имаше ли интрига в училище, сформирани групички, си казвах: „Така ли?!“. Шамаросвах ги и им давах да разберат, че имам приятели в залата. Бяха с 10 – 20 години по-големи от мен, чувствах сигурност. Така започнах и да не се бия. Успоредно с карате, вървеше всичко останало. Още в пети клас започнах да ходя по автомобилни състезания. Физическата ми подготовка обаче беше от карате – издръжливостта. Дисциплината ми в автомобилизма също беше от карате. Бях капитан на волейболен, баскетболен отбор. Но всичко, което ми пречеше на тренировките по карате, го изоставах. И футбол, и хандбал играх. Времената бяха такива – много се толерираше спорта. Нямаше как накрая да не остане каратето, защото в него има много голяма дисциплина. И всичко зависи от самия теб.
А в автомобилизма си зависим, така ли?
Зависим си от средствата. Не че в карате не се влагат средства, но за да направиш колата конкурентоспособна, са нужни много пари. Много трябва да вложиш за тренировки – гориво, гуми. Насреща си може да имаш пилот, който не може да ти се опре, но примерно, баща му да му купи супермашина и да не можеш да се докажеш. Липсва и уважение към заслужилите майстори на спорта.
Един състезател щеше да ме хвърли от Бузлуджа – щях да скоча с колата в пропастта. Даже и не спря, а долу ми каза: „Хайде, няма само ти да тренираш“. Баща ми едва ме удържа. И защо беше всичко – защото навсякъде го побеждавах?!. Затова казвам, че няма никаква коректност. Затова няма как да не остане карате в сърцето ми.
Натрупала сте солидно количество трофеи от престижни ралита. Не се ли изкушавахте да останете в друга държава?
Карах в Германия – трябваше да избера дали да остана там, или да се върна. Изискването ми бе да тренирам карате, намериха ми зала по карате, но друг стил не Киокушин – не ми вършеше работа. Спечелих всички тестове срещу 400 германки. Като се върнах тук, видях, че няма уважение заради това, че съм жена или пък затова, че баща ми е майстор на спорта. Тогава реших, че съм дотук с автомобилизма. Беше 1999 г.
Кои са най-големите Ви победи в автомобилизма?
Победата на „Нюрбургринг“. Бях избрана да бъда пилот на „Кастрол“ и на 24-часовото състезание на пистата на Формула 1, станах първа от Централна Източна Европа. Състезавах се само с мъже. Отборът на „Сузуки“ ми предложи да бъда техен пилот, предложиха ми договор. Другото голямо предизвикателство бе квотата да съм пилот на рали „Монте Карло“ – мечтата на всеки пилот, аналог на световното по карате! Условието ми бе майка да ми е навигатор, беше невероятен професионалист. Карах там и ме блъснаха от публиката, за да си направят гавра. Беше французин. Пак ми помогна карате. Карахме в Алпите – той ме вижда, че го изпреварвам, а ние сме със спортните коли и нямаме право да превишаваме скоростта между етапите, защото в противен случай те дисквалифицират. Тогава този човек даде газ, накрая ми изскочи един друг от публиката и се кефи. Помолих го да си дръпне колата, за да продължа (все пак съм завършила френска езикова гимназия – бях учтива). Накрая ритнах калника на колата му и казах, че той ще е следващия, ако не я дръпне. Бях бясна, защото в следствие на катастрофата, майка ми си счупи крака, а и колата беше доста ударена отпред. „Монте Карло“ беше невероятно предизвикателство, вървях първа сред жените, беше три дни. Последният ден, заради закъснението до часовата контрола след катастрофата, ме дисквалифицираха. Другата голяма победа, която отчитам, е, когато станах пилот на „Мицубиши“. От 400 жени бях сред петте избрани.
А сега изкушавате ли се да шофирате бързо?
Не. Когато съм сама, си позволявам да карам стегнато и разумно, но никога над възможностите си, защото съм тренирана да мисля малко по-напред. Да разсъждавам какво би станало в дадена ситуация и как да реагирам. Сега, когато пътуваме със съпруга ми Шихан Емил Костов по магистралата, му давам той да кара, защото ми е скучно. Когато има завои, карам аз.
Разкажете за изпита, по време на който през 2015 г. в Токио защитихте четвърти дан.
Защитих четвърти дан в планината Мицумини, след 11-тото Световно Първенство на без-категории, където Захари Дамянов стана световен шампион. Благодарение на това, че имаме такъв треньор в лицето на шихан Емил Костов, техническата ми подготовка бе на много високо ниво. Защото всяка година той кани много представителни хора в лицето на президента на Международната организация – Канчо Шокей Матцуй, най-добрият треньор в света, последовател на Масутацу Ояма – в лицето на шихан Сейджи Изобе. Ние натрупахме много знания в карате киокушин, най-вече от шихан Изобе. Шихан Костов изисква много от нас, изключително много тренираме. Нямаше с какво толкова да ме изненадат по време на изпита, с изключение на това, че трябва да бъдеш доста физически подготвена. Бях готова за това, което ми предстоеше.
Има ли българка, която да е по-успяла от Вас в карате киокушин?
В дисциплината, в която се съревновавам аз, към този момент, няма.
Бихте ли ни разказала за Вашия клуб в Бургас – „Киокушин спирит“ – кои са най-ценните знания, които предавате като треньор на учениците си?
С гордост мога да кажа, че моят клуб го развих по същия начин, по който и Шихан Костов – в началото с един човек. През 2004 г. положих началото на „Киокушин спирит“-Бургас и в момента той е вторият по големина клуб след „Ичи Геки“, както и втори отборно по заслуги. Има деца, които са на много добро ниво – и в кумите, и в ката. Имам национални шампиони, европейски шампиони, шампиони на Америка. Дай Боже, да имам честта и аз да имам световен шампион. От голямо значение е, че ние участваме по много състезания и семинари с шихан Емил Костов. Този опит го предаваме на състезателите си. Уча ги на смирение, защото децата ни са изключително изнервени. И големият проблем е влиянието от страна на родителите върху тях.
Какво имате предвид?
Понякога родителите избиват своите комплекси чрез децата си. Аз лично в Бургас не разрешавам на майките и бащите да присъстват на тренировка, защото идва момент, в който си мислят, че разбират повече от треньорите и се получават конфликти. Могат да присъстват само като трениращи.
От своя страна се опитвам да уча децата на смирение, както и да търсят вината първо в себе си. Да могат да преодоляват загубата, за да се научат да печелят. Само това, което се гради постепенно, има стабилна основа. Не на последно място – уча ги да не се хвалят с победата и да не се оплакват от загубата. Едновременно да бъдат скромни, благодарни и да бъдат колектив. Загубата е нормална емоция, но трябва да я преодолееш и да си кажеш, че следващия път ще победиш, да продължиш с отбора.
На това ли учите и Вашия син, който също се занимава с карате? Мечтаете ли и той да извърви пътя на световен шампион?
Разбира се. Има една приказка, че най-сбъднати са клетвите на майките. Навремето майка ми казваше: „Пожелавам ти да имаш дете като тебе – да се сърди, да бъде инат“. Така че синът ми прилича на мен. Сега е точно в тази възраст, в която трудно губи, но вече започна да израства това нещо. Има хъс и желание за победа. Миналата година стана европейски шампион на ката и 3-ти на кумите на Европейското в Полша, но трябва още много да печели. Шампион си в момента на състезанието, на следващия ден отново си състезател. А на състезание, всеки иска да бие шампиона. Изживяваш момента и продължаваш напред.
Какво Ви дава карате?
Дисциплина, отговорност, самостоятелност. Помогна ми да изградя характера си и да се изградя като личност.
Успявали ли сте да се докоснете до традициите и културата на Япония, когато ходите на състезания?
Много малко, защото за да останеш повече време и да видиш исторически места, са необходими и време, и финанси. Веднъж посетихме един парк, който бе самурайско владение. Япония е страна с твърди традиции. Хубаво е да се види, но не бих останала да живея там.
Не сте ли се изкушавали да развивате треньорска дейност там?
Получавали сме предложения и двамата с шихан Емил Костов. Но не се блазним от това. Ние сме свързани и преди всичко сме българи. Моето правило е „Камъкът си тежи на мястото“, но какъвто е човек в къщата и в страната си, такъв е навсякъде. Ако си кадърен, ще успееш навсякъде. Ако си мързелив, не може да очакваш хората да те носят на ръце. Където и да бяхме отишли, пак щяхме да имаме успехи.
Какви надежди възлагате на Вашите ученици на европейското през май във Варна?
Вярвам, че ще дадат най-доброто от себе си, че ще си поставят цел, защото за да имат успехи, трябва да си поставят цел, към която да се стремят. Имах един ученик, който беше казал: „Не успях да се представя добре на европейското, защото точно тогава, сенсей Апостолова замина за Япония и не ме тренира“. Това е вид оправдание, така че те самите трябва да си поставят цел, да тренират сериозно, а когато ги тренирам аз, да се възползват.
Доколко Ви помага това, че мъжът на сърцето Ви е Ваш личен треньор?
Голям проблем е, когато жена се занимава с бойно изкуство. Напоследък мъжете са толкова комплексирани, че няма мъжкари. В момента жените са много по-устойчиви и психически, и физически от тях. В даден момент те вместо да те подкрепят, или да се зарадват на успеха ти, нарочно те мачкат. Затова аз съм много щастлива, че срещнах сродната си душа и мога да споделя успеха и най-вече, че и двамата сме в киокушин. И такова отношение, каквото имам аз към него, и той демонстрира към мен. А това се пренася и в дома.
