Шихан Сейджи Изобе, 8-ми дан
„Когато видях очите на Сенсей Костов,
разбрах, че има сърце за Киокушин!“
Шихан Сейджи Изобе е роден на 1-ви март 1948г. в префектура Фукуи, Япония. На 63години той е носител на 8-и дан в Карате Киокушин. Преди 40 години е изпратен лично от основателят на Киокушин Сосай Ояма да развива карате в Бразилия. Благодарение на своя дух и упоритост Шихан Изобе създава двама световни шампиони- Франциско Фильо и Евертън Техиера.
Усещането да се учиш на Киокушин от велик човек като Шихан Изобе е неописуемо, а да разговаряш с него и да попиваш мъдростта му е нещо, което пожелавам да се случи на всеки.
1.Шихан Изобе, разкажете ни какъв бяхте като дете…
– Имам две по-големи сестри и двама по-малки братя. Тъй като аз бях най-големият син, всички около мен бяха много разглезени. Три месеца след като съм се родил, нещо много тъжно се е случило. На 24-ти или 27-ми юли, не помня добре, е имало голямо земетресение. Загинали са около 6 хиляди души. Било е едва три години след като е свършила войната. Първата ми сестра, която е с четири години по-голяма от мен, си играела пред къщата. Малко преди да се случи бедствието, тя се прибрала да спи. Другата ми сестра решила да излезе навън, но преди да го направи, ме сложила на гърба си. След земетресението, къщата ни се разрушила. Сестра ми, която е била вътре, починала. Ако не беше другата ми сестра и аз щях да съм мъртъв. И до днес тя не може да обясни, защо ме е изнесла навън. Цялото ми семейство вярва, че мъртвата ми сестра се е преродила в мен. Ето защо, във всичко, което правя, аз трябва да полагам усилия за двама!
2.Как се запалихте да тренирате карате?
– Бях на 14 години. Традиционно в Япония се организират фестивали. На един такъв фестивал в нашето село организаторът си беше пийнал и на шега ни извика, за да ни покаже нещо. Той подреди 3 дъски и ги счупи с ръка. До тогава не бях виждал подобно нещо! „Какво е това? Как така ги счупи наведнъж?”- попитах. А той ми отговори: „Това е карате!” Помислих си, че ако и аз започна да тренирам карате, ще мога да чупя дъски. Казах му, че искам да ме научи. Аз не съм учител, ми отговори той, за това не мога да ти преподавам, трябва да отидеш в доджото. Когато споделих с родителите си, те не се съгласиха. По онова време карате се смяташе за груб спорт, който тренират лошите хора. Джудо беше по-лекият спорт. Ето защо родителите ми казаха: „Никакво карате!” Тогава аз се върнах при човекът, който чупеше дъски и отново го помолих да ме научи. Уговорихме се в определени дни да ми преподава по малко. Първият път, когато отидох в дома му, чаках дълго да се прибере от работа. Оказа се, че се е напил. Тъй като желанието ми да се науча беше огромно, аз търпеливо стоях и го чаках с часове. Един ден той ми каза, че няма смисъл да го чакам, защото нещата не се получават и не може да ме научи. Тогава бях на 15 години и трябваше да искам разрешение от родителите си да тренирам. Понеже бях много слабичък, когато се сбивах с някое дете, то все ме побеждаваше. Исках да стана силен! Събрах смелост и помолих баща си да ми разреши да тренирам. Обясних му колко голямо е желанието ми! Тогава той ми каза: „Сигурен ли си, че това е, което искаш? Даваш ли дума, че няма да се откажеш? Че едновременно с тренировките, ще помагаш в къщи и ще учиш уроците си?” Отвърнах му: „Да, татко, давам дума!”
Започнах тренировки понеделник, сряда и петък от 19 до 20 часа. По онова време тренирахме от 5 до 10 човека. Тъй като пътуването до доджото с влак беше скъпо, си купих колело. С него стигах на пряко за 15 минути. Толкова бях щастлив! С нетърпение отивах на тренировка! Спомням си, че първата зима падна много голям сняг. Не можех и да си помисля да отсъствам от залата, защото бях дал дума на баща си. В нормални условия стигах за около 15 минути до доджото, но в снега с колелото се налагаше да тръгвам цял час по-рано. Изминавах по магистралата 10-12км. с колелото. Но от там до вкъщи следваше отбивка от 2 км., по която не можеше да се кара в снега. Хващах колелото на рамо и така вървях. Сегашните колелета са леки и могат да се носят, но тогава всичко беше от стомана. Тежеше много! Спирах да си почина, наваляваше ме сняг, пак тръгвах…Ставаше 23 часа, дори по-късно. В най-тежките моменти, докато вървях с колело на рамене, си повтарях: „Не бива да се отказваш!” Наистина ми беше много трудно, но бях дал дума на баща си. Дума от син на баща не бива да се потъпква. Аз съм мъж, а мъжката дума тежи на мястото си! Така цели три години ми беше много тежко. За три години взех кафяв колан. Едно време нямаше много степени- от бял директно се преминаваше на кафяв, а 4-ти дан бе най-високата степен. Тогава нямаше изпити. Сенсеят ни наблюдаваше и определяше кой каква степен заслужава. На онези, които не бяха честни и добри като личности, не им се даваше възможност да израстват. След като станах кафяв колан тренирах около две години. Постъпих в японски колеж, където изучавах селскостопанство. Едновременно учех и тренирах. В началото тренирах с хъс и много ми харесваше. Но след втората, третата година започна да ми омръзва. В доджото не изучавахме кумите, нямаше и състезания. Все още бях много слаб физически. Учехме само идо, кихон и ката.
Един ден Сенсеят дойде в доджото с подуто лице, защото се сбил. Попитахме го, защо не е използвал карате, за да се предпази? Той отговори, че нищо от наученото в залата, не е могъл да приложи на практика. Когато видях колко зле са го набили, си помислих, че това, което тренирам, явно не е истинско карате. Спомних си за дадената дума и продължих да тренирам, но все по-рядко. Оправдавах се с ученето в колежа. Така мина още една година. Сенсеят извика трима, четирима от нас и ни каза да си сложим черни пояси. Аз не приех. Щом навън ще ме бият, защо ми е този черен пояс, за какво ми е това карате. След като завърших университета започнах работа като агроном във фирма във Фукуи. Три месеца не посещавах тренировки. Един ден се обадих на мой приятел, за да го питам дали още тренира. Тогава разбрах, че много липсвам на всички. Дори по-голяма част от тях се бяха отказали да тренират, след като аз съм спрял да ходя в залата. Видях, че в доджото са започнали да правят кумите и го попитах откъде са научили тези техники. Единият от трениращите бил купил книга на Ояма и тренирали по нея. Тогава още не познавах Ояма. Бях на 20 години и не бях започнал да тренирам Киокушин. Попитах кой е този Масутацу Ояма. Отговориха ми, че това е човек, който убива бикове с карате техники. На мен никак не ми се вярваше това да е истина. Но прочетох книгата и разбрах, че е така. Реших че, ако тренирам така, както е описано в книгата, най-после ще стана силен. Тренирахме около 50 човека и решихме някой от нас да отидем в Токио, за да се срещнем с Ояма. Написахме му писмо, чрез което искахме разрешение. Той ни отговори и ни покани. Първо отидохме трима души- аз, човекът с книгата и още един. Нищо не знаехме, бяхме малки. От провинцията отидохме до Токио, до Хонбу. На информация в сградата на организацията известиха Ояма, че сме пристигнали. За първи път видях сграда на карате доджо. Беше наистина невероятно преживяване!
3.Какви бяха първите Ви впечатления от Сосай Ояма?
– О, той беше огромен! Когато влязохме при него, той изрева: „Welcome, in Tokyo!“ Станахме ей толкова малки. Направо си помислих, че ще ни убие! По онова време всички учители по карате бяха малки и слаби. Ояма беше 175см, 90кг., за японец беше огромен, на 45 години. Гласът му, жестовете му, всичко ми изглеждаше много страшно!
4.Какво казахте на Ояма, как протече разговорът Ви с него?
– Ние му казахме, че сме представители на група от 50 човека, които искат да тренират и да направят клон на Киокушин във Фукуи. Ояма изброи няколко неща, които задължително трябва да изпълним преди това. Позволи ни само да наблюдаваме негови тренировки. Гледахме с удивление как поваля всички в кумите. След три дни, през септември 1968г., се прибрахме във Фукуи и се опитахме да приложим в доджото видяното при Сосай. През май 1969г. направихме клон на Киокушин във Фукуи. Отидохме 6 човека в Хонбу, за първи път тренирахме там, правихме кихон, идо, кумите. Тогава контузих пръста си много лошо. Тъй като в шотокан нямаше кумите, не знаех как да блокирам. Така с разперени пръсти, при предпазване от гедан-маваши-гери, счупих костта на безимения си пръст. Наместих пръста сам, цялата ми ръка беше в кръв. В болницата ме зашиха, превързаха и веднага се върнах в залата. Така след една седмица се прибрах във Фукуда и продължихме да тренираме. През 70-та осъзнах, че ако работиш и тренираш едновременно, не можеш да станеш силен. Казах на баща си, че искам да напусна работа. Той много се ядоса, но намери сили в себе си и ме подкрепи. През септември на 1970г. заминах за Токио. Тренирах по два пъти на ден- сутрин и следобед. През януари 1971г. станах шофьор на Ояма за година и осем месеца. Бях единственият, който смирено търпеше суровия му характер, но той ме е наблюдавал през цялото време и е знаел колко упорит съм. Едновременно с това тренирах. Взех първи дан, а през май 1972г.- втори. През септември същата година заминах за Америка за месец, а на 10-ти октомври за Сао Паоло, Бразилия. Първоначално трябваше да отида за година, но след като отидох, разбрах че никога няма да се върна.
5.Трудно ли Ви беше в началото?
– Да, много трудно! Започнах от нула. Хората, които тренираха карате бяха много малко.
6.А колко тренират в Бразилия в момента?
– Около 3-4 хиляди.
7.Кое е най-силното Световно първенство за Вас и най-силната среща?
– През 1999г. на 7-то Световно първенство, когато Франциско Фильо спечели титлата.
8.Как се чувствате като преуспял треньор на двама световни шампиони- Шихан Фильо и Сенсей Техиера?
– Когато Фильо стана световен шампион бях много щастлив, но си казах, че следващата ми цел ще е да създам втори световен шампион. Постигнеш ли мечтана цел, веднага трябва да започнеш да работиш за постигане на нова!
9.Какви качества трябва да притежава един треньор, за да е добър колкото Вас?
– Първо, ако решиш да създаваш шампион, трябва да вярваш, че можеш да го постигнеш. Трябва ти самият да си добър пример. Да покажеш, че ако тренираш усърдно, ще израснеш, ще станеш силен и можеш да станеш шампион. Трябва да ги накараш да повярват, че ако на 100% следват примера на човека пред тях, няма да сгрешат и ще успеят. Това е най-важното!
10.Разкажете ни за първите Ви впечатления от Фильо и Техиера. Усещахте ли, че имат потенциал да бъдат шампиони?
– Познавам Фильо от 15 годишен. Забелязах го на едно първенство за деца, на което последната му среща бе все равна, докато не се стигна до енчо-сен и Фильо спечели. Тогава си помислих, че това момче има хъс. Техиера го познавам от 16 години. Първоначално той тренираше с баща си. Изведнъж, когато стана на 10 години се отказа. Имаха финансови проблеми, а и в семейството му обстановката не беше много добра. На 16 влезе отново в доджото. Беше пораснал много. Каза, че иска да се върне. Попитах го, защо се отказа преди време. Обясни ми, че когато на състезание е изгубил два пъти от по-малко дете, баща му е забранил да тренира карате. През цялото време, обаче, го е карал да става 6 часа сутринта и да пробягва огромни разстояния, 10/15, дори 20км., за да го нахъса да бъде победител. Тъй като баща му плащал за тренировките по карате, на Евертън не му оставало нищо друго освен смирено да бяга всяка сутрин. Баща му видял, че е упорит и издържа и му позволил да се върне при мен. Тогава Техиера започна да побеждава!
11.Шихан Фильо е защитил 100 боя в Бразилия и след това в Япония. Какво е необходимо, за да се защитят 100 боя?
– Това, което е необходимо, за да се защитят 100 боя, важи за всяко предизвикателство, което човек иска да преодолее. Това е желанието! Каквото и да правиш, ако не тръгнеш с нагласата, че ще успееш и го искаш, то няма да се случи. Преди всичко трябва нагласа, решителност!
12.Одобрявате ли желанието на Шихан Фильо да се бие в К1?
– На мен не ми харесва, но щом той е решил да поеме това предизвикателство, аз трябва да го подкрепя. Така както моят баща, въпреки че не одобряваше карате, ме подкрепи. По същия начин, щом моят ученик го иска, аз ще бъда до него.
13.Защо Техиера изгуби в Ню Йорк?
– Защото беше слаб.
14.Тогава, възможно ли е да спечели Световното първенство?
– Не само, че е възможно, а ще спечели! Той изгуби в Ню Йорк, защото беше слаб. Именно защото изгуби ние обмислихме какво не му достига. Смятам, че той има капацитет и ние ще го развием. Всички трябва да помагат, за да може да победи- родителите му, приятелите, всички в залата.
15.Какви качества са необходими на един състезател, за да стане световен шампион?
– Едно единствено- сърце! Трябва да има желание да бъде шампион.
16. Кои са титулуваните имена в Киокушин след Ояма за Вас?
– Канчо Матцуи.
17.Коя страна е най-силна в Киокушин в момента?
– Ще отговоря на този въпрос с въпрос- коя страна има световен шампион сега? Бразилия, разбира се! Ако на предстоящото Световно първенство Захари стане първи, България ще заеме челното място.
18.Сенсей Костов се подготвя цели три години, за да Ви покани в България. За него, както и за всички нас, това е голяма чест и сбъдната мечта. Как реагирахте Вие на поканата?
– Поканата дойде от Международния отдел, от Хонбу. Казаха ми, че Сенсей Емил ме кани в България юли месец на семинар. Ако поканата беше дошла от Андре от Полша или от Пинеро от Испания, нито аз щях да изявя желание да отида, нито Хонбу щеше да ме изпрати. Но аз знаех за постиженията на Емил, имах му доверие и исках да му помогна. Знаех, че с всички сили развива карате. После, когато видях очите му, разбрах, че има сърце за Киокушин!
19.А съжалявате ли, че дойдохте?
– Не! Естествено, че не! Както на него, така и на мен ми е тъжно, че утре трябва да си замина. Но от самото начало знаех, че винаги, когато има ден, в който се срещаме, ще има и такъв, в който ще се разделим. Това е живота- начало и кай.
20. Какво е мнението Ви за семинара?
– Ходил съм в различни страни на семинари. Онова, което ме изненада тук е фактът, че много стриктно се изпълнява всичко. А най-много ме впечатли медитацията в четвъртък. Събрахме се в 4.30ч., отидохме на плажа. Сенсей Костов и аз бяхме изненадани от децата на 5 год., които също дойдоха. Абсолютно всички се събраха и стояха в сейза. Да видиш тяхното желание да тренират е също като да намериш диамант. Нещо страхотно! Ако полираш този диамант, ще го направиш блестящ и красив. Това е работата на Сенсей Костов- да ви полира и да ви направи блестящи.
21.Върху какво трябва да наблягаме повече в залата?
– Като цяло трябва да подкрепяте организацията, да разпространявате Киокушин, да привличате повече хора в залата. Ето сега, ноември месец предстои Световно първенство. България ще участва с 4-ма състезатели. Трябва да ги подкрепяте и да им помагате.
22.Какво бихте казали на децата на България?
– Учете се добре. Играйте на хубави игри. Тренирайте упорито.
23.Децата са нашето бъдеще, Вие вярвате ли в бъдещето на Киокушин?
– Ако не вярвах, нямаше сега да съм тук. Именно защото вярвам в бъдещето на Киокушин се старая да го развивам.
24.Бихте ли дошли отново в България на наш семинар?
– Тъй като имам здравословни проблеми и всички се притесняват за мен, ако се влоша, няма как да дойда, защото не мога само да обяснявам техниките, трябва и да ги показвам. Искам до 75 години да тренирам наравно с всички. До 90 години да продължа със същото желание, въпреки че, честотата на тренировки ще е по-малка. Ако така се случи- да, ще дойда не само още веднъж, а дори два пъти!
УС!
