Масутатсу Ояма, роден 4 юни 1923 – починал на 26 април 1994 година.
Принадлежи към новото поколение каратисти, което качествено се отличава от безкористните апостоли от старите времена: стремежът към самоутвърждаване на всяка цена го водел по трънливия път към върховете. По произход кореец, той принадлежал към етническо малцинство, в продължение на векове дискриминирано в единното по национален състав японско общество. През първата половина на XX в., когато Корея се превръща в японска колония, сегрегацията на корейците, в това число и на живеещите на японските острови, става норма в държавната политика. Възможно е съзнанието за известна накърненост да е пробудило у способния корейски юноша желанието непременно да се издигне. Псевдонимът, под който той става известен в света, Масутацу Ояма, въпльщава честолюбивите му юношески мечти. Буквалното му значение е “Увеличаващият своите достижения, подобни на висока планина”. Oяма започнал да се занимава с кемпо сравнително късно – на девет години. Още в пети клас станал носител на черен пояс, 1-ви дан, и оттогава се стараел методически да овладее всички съществуващи стилове на карате и кемпо. Постъпвайки през 1943г. в токийския Колониален институт, Ояма се записал в секцията по Годжу-рю карате и само за няколко месеца получил 4-и дан по програмата на школата. В края на войната двадесет и две годишният майстор нямал равен на себе си в света на спортното карате, но го привличало нещо съвсем друго. Изчаквайки да премине смутното време, той се усамотил в планината Минобе и в течение на една година от тъмно до тъмно със себеотрицание се отдавал на физически и духовни упражнения. Ояма си поставил за задача да развие максимално силата, издръжливостта и “пробивната способност” на тялото си, за да може впоследствие да противопостави на утвърдилите се в Япония стилове на “ограничено” спортно карате едно истинско бойно кемпо. В резултат на това той спечелил по блестящ начин първия следвоенен Общояпонски шампионат по карате през 1947г., нокаутирайки всичките си противници.
Опори от стойка на ръце – 20;
Набирания на лост – 20 пъти;
Нанасяне по 20 удара с юмрук вляво и вдясно върху макивара.
Всеки път след изпълнение на комплекса се правят дихателни упражнения и незабавно се пристъпва към следващата серия. След като посоченият комплекс се направи десет пъти – почивка до 11,00 ч.
11 часа сутринта – изпълнение на формални упражнения (ката).
Ежедневно се повтаря по 100 пъти една от катите. Например първия ден Хейан-1, втория ден – Хейан-2 и т. н., докато не бъдат направени и петте кати Хейан, а след това се изпълняват в обратен ред. Същото се прави и при останалите кати.
2 часа след обяд – вдигане на тежести. Да се вдигне 60-килограмова щанга 20 пъти, след това постепенно да се увеличава натоварването. Да се направят 1000 лицеви опори: 200 пъти на два пръста, 200 пъти на три пръста, 200 пъти на четири пръста, 400 пъти на пет пръста. След всяка серия да се прави малка почивка. Понякога за разнообразие да се правят 1000 лицеви опори на юмруци с почивка след 500.
3 часа след обяд – отработване на техники за спаринг.
Упражнения на макивара.
Коремни преси – 200. Чупене на камъни.
5 часа след обяд – приготвяне на храна. Вечеря.
6 часа след обед – медитация и лягане.
Към този красноречив документ може да добавим, че много сподвижници и ентусиасти на кемпо са спазвали подобен дневен режим не година или две, а в продължение на двадесет, тридесет години или цял живот.
Въпреки това за майстора, решил да отправи предизвикателство към най-крупните школи и да внедри нова методика на обучение по карате, една победа била явно недостатъчна. Като човек с напълно съвременен дух Ояма разбрал бързо, че в това смело начинание може да му помогне само шумната реклама. С присъщата си целеустременост той се заел с подготовката на грандиозна рекламна кампания, отработвайки прецизно различни ефектни номера. През 1949 г. се настанил в една барака до градската кланница и в продължение на осем месеца анализирал поведението на животните. Той разработил нов способ за убиване на бикове с голи ръце, научавайки се да отсича рогата на животните със саблен удар. Скоро след това бил заснет документален филм, запечатал първата корида в света, където тореадорът действа без оръжие. Схватката въпреки очакванията на самия Ояма протекла не съвсем гладко, но все пак бикът бил повален. Рекламата направила своето – пред смелия каратист се открили широките хоризонти на световния успех. През цялата си практика Ояма убил петдесет бика. Впоследствие писал, че имал намерение да продължи експеримента с мечка и тигър, но не му достигнали парите за набавяне на тези хищници, пък и Дружеството за защита на животните започнало да протестира. (Няколко години по-късно в САЩ той направил опит да се бие с мечка. Опитът завършил плачевно – наложило му се да лежи няколко месеца в болница).
През 1952 г. Ояма се отправил на гастроли в САЩ, където предизвикал фурор и довел публиката до пълно объркване, демонстрирайки “свръхчовешки” номера. И наистина, как трябвало да реагират американските зрители, когато японецът чупел огромни камъни, все едно че били от порцелан, отсичал гърлото на бутилка с бира, така че бутилката оставала да стои, удрял с чук по кокалчетата на ръцете си, пробивал с ръце и крака дебели дъски, купчини от 15-20 керемиди или 2-3 тухли?
Журналистите го нарекли “Божествената ръка”. Получавал писма от хиляди почитатели. Банковата му сметка нараствала с неимоверна бързина. Сега вече можел да помисли за откриване на собствена школа.
Връщайки се в Япония, Ояма пристъпил към създаването на нов стил на карате – Киокушин-кай (Дружество на абсолютната истина), открито противопоставяйки я на всички съществуващи направления и школи на кемпо. Днес филиалите на Киокушин-кай обединяват стотици хиляди хора в десетки страни по света. Но нима това е триумф на ново учение? Не, по-скоро оптимална реализация на цялото наследство на кемпо, на безсмъртните завети на старите майстори.
Самият Ояма не крие еклектизма на своята школа. Отказвайки се от догмите на традиционните бойни изкуства и преди всичко от тясно сектанския подход, той направил генерална ревизия на всички видове борба без оръжие, за да подбере необходимите елементи за своята система. Всички те в съчетание трябвало да обезпечат основните изисквания на школата: сила, непоколебимост, ефикасност. От няколко десетки дихателни упражнения (кокю-хо), приети в практиката на кемпо, Ояма се спрял на две, помагащи за развитие на диафрагмата по най-добрия начин. Първото, наречено ибуки, съответства на нормалното дишане в две фази. Ин – при спокойно вдишване и Ян при рязко издишване, понякога придружено с вик (киай). Второто, ногаре, се използва по-често в негативен (Ин) аспект на схватката при отдръпване и блокиране, а също при нанасяне на обратни кръгообразни удари с крак (ура-маваши). Различават се две разновидности на дишането ногаре – повърхностно и дълбоко. В тренировъчен вариант ибуки обикновенно се съпровожда с вдигане на кръстосаните ръце пред гърди към ушите и отпускането им при издишване, а ногаре – или с бутащи движения на ръцете (притегляне на дланите към гърдите, свивайки ръцете в лактите, а след това бутащо движение с дланите надолу), или кръгообразни движения, като при издишането (през устата) езикът е леко стиснат между зъбите. Дишането в Киокушин-кай, както и в другите школи по кемпо, се смята за единствен път за достигане на невъзмутимост на духа и координация на движенията. Работата върху дишането се осъществява чрез “енергетичните” кати Санчин и Теншо.
Базисната техника се отличава малко от другите видове карате. Само правият удар с юмрук се нанася не от пояса, а тръгва от гърдите, а и техниката на краката включва разширен арсенал похвати, включително и много подсечки с лъжливи движения.
Ояма внася значителни новости в стойките на карате, обогатявайки ги с арсенала на китайските школи. Някои от тези стойки са твърде интересни в исторически план. Например маебане-камае – стойката, при която двете ръце са леко свити и вдигнати пред гърди. Изобретяването й се приписва на китайския майстор от XVIII в. Ван Чун-кун, живял в околностите на планината Удан. Наблюдавайки как хищните птици улавят плъхове и лалугери, Ван Чун-кун решил да използва ръцете по подобие на техните крила – за мощни събарящи кръгообразни движения.
Разновидността на “котешката” стойка (неко-камае) с обърната навътре длан и извит показалец също произхожда от “меката” школа Удан-пай, създадена близо до планината Удан.
Стойката със свити в лактите ръце и защитаващи лицето обърнати нагоре длани (кайшу-камае) е най-разпространена в Северна Корея и Манджурия. Легендата гласи, че тя била изобретена от един набожен монах, който даже по време на боя се решавал само едва-едва да разтвори сключените си за молитва ръце.
Много ефектна е т. нар. “стойка антена” (джихо-камае) – полуобърната към противника, като едната ръка е протегната напред с изпънати пръсти, а другата е вдигната над главата. Неизвестният севернокитайски монах, въвел тази стойка, оставал, както гласи легендата, неуязвим за мечовете и копията в много битки.
От Фуцзянския Шаолин е дошла в съвременното карате стойката с кръстосани пред гърдите ръце (джуджи-камае). Нейните преимущества произтичат от възможността да се заклещи ръката на атакуващия и да се приложи ключ.
Стойката таншин с протегнат напред юмрук на едната ръка и притиснат към подмишницата юмрук на другата е свързана с името на монаха Тан Шин. Според преданието веднъж по време на своите странствания Тан Шин бил нападнат от шайка разбойници. Без да губи хладнокръвие, той с едната ръка стиснал по-здраво свитъка със свещените сутри, а с другата нанесъл на главатаря на бандитите такъв удар, че той рухнал в безсъзнание на земята. Останалите разбойници в паника се разбягали.
Джион – това е още една стойка, която произхожда от името на знаменития майстор на бойните изкуства от XV в. и дава великолепна устойчивост при защита.
В много стойки се въплъщават идеите на “меките” школи, като да речем в стойката на “изплъзващия се дракон” (гарю-камае).
Голямо нововъведение в японското карате станало използването на заимстваните от Южен Китай ниски стойки: полуседящи, клекнали, на колене, на едно коляно и т. н (енсей-камае, джиго-камае, сошин-камае). Изменението на положението на тялото по време на схватката дава големи преимущества, обърквайки противника, отвличайки вниманието му и заставяйки го да действа при непривично съчетание на условията. В същото време от ниските стойки лесно се правят подсечки с ръце и крака, влизания и изплъзвалия чрез претъркаляне. Освен това, когато от това положение се блокира удар с крак с едновременно рязко ставане, противникът може да бъде изведен от равновесие и съборен.
Ояма въвел множество нови, заимствани и изобретени комбинации в техниката на свободния спаринг (джиу-кумите), с което бъзспорно обогатил карате, макар че в неговите разработки няма да открием стройна система, съгласувана с философските и космогонични модели, с каквато можели да се похвалят старите континентални школи.
И все пак главното в системата на Ояма, което намира отклик в сърцата на хилядите, не е сухата теория, медитацията и разучаването на съвсем стандартните формални упражнения. Практическата полза, максималната ефикасност – в това е тайната на успеха на школата Киокушин-кай. За своите ученици Ояма разработил цяла поредица от главозамайващи трикове, въплъщаващи висшите достижения на карате на физическо равнище. Ще изброим само някои от тях:
- пробиване на висящ на два конеца лист тънка оризова хартия с удари с юмрук и пръстите на ръцете;
- разцепване на окачена на връв дъска (или тухла) с удари с юмрук, лакът, с ръба на дланта, с възглавничката или резеца на ходилото, от стойка или със скок;
- чупене на четири-пет дъски, дебели един дюйм, които асистентите държат в ръце, с всички възможни удари с ръце и крака, включително и със скок на височина два метра;
- чупене на плуваща в бъчва с вода дъска, дебела 1 дюйм;
- чупене с ръце, крака и глава до двадесет реда керемиди;
- чупене със саблен или чукав удар на три наредени една върху друга тухли;
- чупене със саблен удар на три наредени един върху друг с разстояние помежду им блокове лед, дебели три дюймя всеки;
- чупене с ръка и глава на дебел леден блок;
- отсичане гърлото на стояща бутилка;
- забиване на пръстите при удар с копиевидна ръка в сноп плътно завързани бамбукови пръчки;
- “пронизване” с копиевидна ръка на окачен говежди труп.
Всички описани действия се отнасят към категорията на позитивните (Ян), въплъщавайки принципа на активното нападение. Не по-малко важно място в демонстрационната програма на Киокушин-кай заемат номерата, разкриващи удивителната способност на организма за пасивна съпротива и отнасящи се към категорията на негативните (Ин). Например чупене на тояга, дебела два дюйма, при удар с главата, гърба, гърдите, ръката или крака на спокойно стоящ човек. Или друг номер: човек ляга върху набита с пирони дъска, на гърдите му слагат гранитен блок, тежащ не по-малко от петдесет килограма и го разбиват на парчета с тежък чук. Впечатляващо. Но нали са се запазили предания за майстори, които можели да издържат удар с меч, съсредоточавайки ги в определен участък от тялото..
Привържениците на своята школа Ояма привличал не само с циркови представления. Той лично тренирал спортисти от много страни, пътешествал из целия свят, изнасяйки лекции и правейки демонстрации. Изпод перото му са излезли немалко книги, брошури, технически пособия и други материали. По негова поръчка са снимани множество рекламни филми – документални и игрални. Освен това, което е съществено – неговите потомци побеждават в състезанията. И неслучайно Киокушин-кай не влиза в Японската федерация по карате, противопоставяйки и своя световна федерация. Ояма върви по свой път и този път от наша гледна точка е най-близък до приоритетните ценности на западния порт, с неговите индивидуални и отборни рекорди, увеличаване на резултатността, целенасочена подготовка за “решаващия мач” и повишено внимание към престижа. В Киокушин-кай както никъде другаде се проявява тенденцията към сближаване на “истинското” източно бойно изкуство с присъщата му мистика, с чисто прагматични спортни мероприятия с комерчески и идеологически характер.
Сосай Масутацу Ояма почива на 26 април 1994 година от рак на белите дробове /като непушач/ на 70 години. Неговият наследник Канчо Шукей Матсуи (8-ми дан), наследява Сосай за да се грижи за запазването на Киокушин.
“Моите собствени победи, бяха определящите фактори за разпространяването и репутацията на Карате. Пазя единствените по рода си рекорди в победите над боксьори, борци, джудисти и тай-боксьори. Побеждавал съм и разярени бикове с голи ръце.
Убеден съм, че докато мога да използвам карате, аз съм непобедим в невъоръжени конфликти. Един мъж не може да знае истинската същност на бойните изкуства, ако не е участвал в истинска битка. За да заслужи името “каратист”, той трябва да открие и надделее истинската опасност.
Аз може би съм единственият лидер на Японското карате след Войната, мамещ лицето на смъртта много пъти. Ето защо аз бях побеждавал каратисти, които не знаеха нищо за истинския бой. Как можем да съдим инструкторите за някакъв вид разиграване в каратето, които придават на своите ученици, техники и дух на боя, когато те никога не са участвали в истинска битка. Същността на карате е в битката”.
Масутацу Ояма
